Отива си този, който е виновен за проблемите на руската икономика, на здравеопазването и образованието. Той направи заговор с шейховете и свали цените на нефта, за да ни създаде проблеми с бюджета. Той ни застави да изпратим опълченци срещу братята славяни, хвърляйки коварно последните в безумието на „майдана”. Ние не искахме Крим, но се наложи да го вземем. Защото, ако не ние, то НАТО щеше да го вземе и тогава идваше Апокалипсисът. Той насъскваше нашите прости и добри хора да пикаят в асансьорите и да чупят лампите във входовете на блоковете. Той ги напиваше с препарати за почистване на вани и им даваше спринцовки с наркотик. Той създаде Ислямска държава (заставяйки руските надзорни органи да следят дали не пропускаме да твърдим, че „това е забранена в Русия организация”, харчейки за това хартия, думи и ефирно време) и я научи да търгува с нефт. Той сееше „цветни революции”, за да пожънем ние бури, но ние се справихме и превзехме Алепо.

На нас ще ни липсва този човек

 

В началото на президентството той изглеждаше като израснал и изучил се в „рабфака” на Харвард герой от „Чичо Томовата колиба”. Един такъв миличък, клепоух добряк с нелошо чувство за хумор, продукт на предишните непрекъснати грижи под лозунга „пролетарии от всички страни, съединявайте се”.

 

Ще ни липсваш Обама

 

Струва ни се, че без теб не започваше нито едно предаване с кресливи клоуни. Без теб, милата и енергична Маргарита Симонян (гл. редактор на телевизионния канал RT, б.пр.) и нейната машина RT не се знаеше дали ще получи бюджет. А за теб й дадоха. И то какъв. За да има такава чест, Тръмп ще трябва да извърви още много път. А сега, да поговорим сериозно за „наследството”. Защото, както и да го въртим и сучем, президентът на Америка в известен смисъл е световен президент, даже заради това, че в тази страна се произвежда почти 1/5 от световния брутен продукт. В анализа на наследството на лауреата на Нобеловата награда за мир Барак Обама има едно обстоятелство, възпрепятстващо много хора да бъдат толкова безпристрастни, колкото когато препарират жаби. Барак е афроамериканец. Първият такъв на президентския пост в САЩ. Това беше неговия „бонус”, получен в аванс. И това беше едва ли не главното постижение на този човек в очите на останалата част от света. Остана ли то и единственото му постижение? Ето, това е въпросът. Възтържествувалата политкоректност задава, разбира се, сложни въпроси. Струва ни се, че много от либералите считат, че да се критикува остро президент афроамериканец е расизъм. Не трябва да се казва, че той се е провалил, даже и това да е така. Расовата тема в Америка отдавна е табу. В това число практически не се обсъжда и темата за „черния расизъм”, представляваща израз на крайността, до която достигна борбата за расово равноправие. В този смисъл позата на „вечно обидени от наследството на робовладелците” не е най-добрата за установяване на атмосфера на доброжелателност и истинско равноправие в междурасовите отношения, за което в Америка иначе има всички правови, културни и институционални възможности. Но какво не се получи при Обама въпреки надеждите на много хора? Според предпазливо изразеното мнение на някои, президентството на афроамериканеца поощряваше „черния расизъм”. Черните бунтове-погроми, избухнали при неговото управление в редица градове по повод на „зверствата на белите полицаи”, доведоха до това, че полицията стана излишно внимателна в отношението си с определен контингент от черното население, за да не предизвиква нови вълнения. За сметка на това получателите на food stamps (талони за безплатно хранене) достигна рекордния брой от 44,2 милиона (примерно около 13% от населението на страната). Много от тези хора потомствено и професионално са на социална издръжка. Например, 40% от получателите на талони са бели, 25% са черни и 10% са испаноговорящи. По други данни, пропорционално спрямо населението на страната, белите получатели на талони са около 7-10%, а черните 25-30%. Ако говорим за икономиката като цяло, то сега тя е в по-добро състояние, отколкото в началото на президентството на Обама. Сега нивото на безработицата в САЩ е 4,6%, което е най-ниското ниво от 2007 г. Обаче много от анализаторите отдават заслугата за излизане на страната от рецесията на програмата за „количествени облекчения”, започнала още при Буш. Тогава Федерелният резерв задържаше лихвения процент около нулата и провеждаше съмнителна от гледна точка на социалната справедливост политика за „спасяване” на корпорациите и банките, които бяха „прекалено големи, за да фалират”. За двата мандата на управление на Обама в Америка бяха създадени 17 млн. нови работни места. Обаче в края на управлението му броят им рязко падна на 8 млн. При управлението на Клинтън бяха създадени 21 млн. нови работни места. Също така, при управлението на Клинтън нямаше такова мащабно нарастване на държавния дълг (тогава дългът се увеличи с 1,3 трилиона долара). При Рейгън се откриха 15 млн. нови работни места, а държавният дълг нарасна с 1, 8 трилиона долара. При Обама, държавният дълг на САЩ нарасна с 9,2 трлн. долара, достигайки до 19,9 трлн. долара. За сравнение при Буш-младши, чието управление се считаше за неудачно, дългът беше увеличен с 5 трлн. долара. Отделно от това съвкупната данъчна тежест на населението и корпорациите при Обама нарасна с 1 трлн. долара. От тях 377 млрд. (по данни на Камарата на представителите в Конгреса) се падат на средната класа, което не направи живота им по-добър. Бремето на новите бюрократични регулации, въведени от администрацията на Обама, които републиканците наричат „социализъм”, се оценява на 900 млрд. долара. Обама започна реформа в медицината. Обаче не в най-добрия вариант за тези, които работят и плащат данъци. За средната класа стойността на медицинските застраховки нарасна. И сега първата работа на новата администрация е да погребе тази реформа. Управлението на Обама нанесе съкрушителен удар на самата партия на демократите. Той започна като прогресивен „президент модернизатор”, от който се очакваше пробив в статуквото, по-справедливи правила в икономиката за средната класа и съкращаване на пропастта между бедните и най-богатите. Обаче, средната класа продължи да се размива, страната стана още по-разединена, а имущественото разслоение драстично се увеличи. Ненормалната реакция на част от американското общество след победата на Тръмп е един от симптомите на тази провалена политика. Надеждите, възлагани на модерния президент се оказаха напразни. Президентството на първия афроамериканец се оказа неразбираемо във вътрешнополитически план. И „заслугата” на Обама преди всичко е, че провалът на неговите лозунги за „промени” доведе на власт феномена Тръмп като плод на „въстанието срещу истаблишмънта”. При Обама Демократическата партия загуби 717 места в долната камара, 231 места в горната камара, 63 места в Камарата на представителите на Конгреса, 12 места на губернатори и 12 места в Сената на САЩ. Днес в 32 щата законодателните органи са напълно под контрола на републиканците (и в двете камара), 13 са под контрола на демократите, а останалите места се поделят между тях. На международната арена, според голяма част от анализаторите, управлението на Обама доведе до отслабване на позициите на Америка. Ако трябва по-грубо да се изразим, това бяха 8 години на пустословие, което може би не е лошо за противниците на Америка, но не донесе стабилност в света. „Най-впечатляващият резултат” за това е Близкият изток. Отправна точка бе речта на Обама в Кайро през 2009 г. Тя беше опит за помирение с ислямския свят след кашата, която Буш забърка в Ирак. Но това се превърна в заиграване с ислямизма, който въпреки това „не прости” на Америка. От Белия дом Обама приветства идването на власт в Египет на Мюсюлмански братя, начело с „умерения ислямист” Морси. През 2012 г. Обама лично прие в Белия дом Нур ел-Дин, член на организацията „Джамия ал-Ислями”, или „Ислямски университет”. Идейният лидер на този „университет”, Омар Абдел-Рахман беше осъден през 1995 г. в САЩ като организатор на първите опити за атаки на Световния търговски център в Ню Йорк. В своя мек подход към радикалния ислям Обама остана верен на себе си през всичките тези 8 години. Той старателно избягваше термина „радикален ислям” дори в квалификациите си за Ислямска държава. Оттук до голяма степен произтича и двойствената му политика по отношение на т.нар. умерена сирийска опозиция, която Америка подкрепи заедно с васалните и уахабитски режими от Персийския залив. За сметка на това обаче беше свален режимът на Кадафи в Либия, след което страната потъна в хаос и руини. Договорена беше ядрената сделка с Иран, която не доведе до блокиране на ядрената програма на страната, а беше въплъщение на личните амбиции и самолюбие на Обама. Точно по същата причина той се опита да изтласка Ислямска държава от Мосул до началото на президентските избори, но не се получи. Помирението с Куба, в края на управлението му, закъсняло с 25 години, също е от тази серия. В същото време заявените глобални амбициозни проекти, като Трансатлантическото и Транстихоокеанското партньорство забуксуваха и ще бъдат погребани от консервативните реваншисти в екипа на Тръмп.

 

Политиката на Обама по отношение на Русия беше също толкова непонятна, от която и страна да я погледнеш, било то от „русофилска” или от „русофобска”. От една страна, имаше опит за презареждане, от друга, имаше неудачен от дипломатическа гледна точка залог върху Медведев и демонстративно изразено нежелание за връщането на Путин в Кремъл. От една страна, слабост и отстъпки (както считат ястребите) по отношение на Москва, а от друга, поредица от съвършено излишни конфронтационни нападки против Москва и лично против Путин. Вярно, че отношенията между Путин и Обама още от самото начало не тръгнаха добре. Путин считаше, че президентът на САЩ е „фалшив” и определено не му харесваше, как той нравоучително му размахва пръст при личните им срещи. Нещо подобно на това, както се изрази по адрес на Министъра на външните работи на Великобритания нашият производител на остроумни фрази, Сергей Лавров, „какъв си ти, че ще ме учиш”. И като за последно, администрацията на Обама реши да стреля пак от руската писта, раздувайки хакерския скандал. Да предизвика нещо като нов „Уотъргейт”, подавайки поредната порция антитръмповски настроения в медиите. Получи се парадокс – част от управляващия елит на Америка открито подкопава легитимната победа на новия президент, наричайки я „работа на руснаците”. Но главното не е в това, а има ли изобщо в публикувания доклад на разузнавателната общност някакви доказателства. Такива там в действителност няма. Има едни нападки и предположения, които приличат на набрани чрез „копи-пейст” текстове от пресата. Раздуването на зловещата роля на RT, пък изглежда направо фантасмагорично. Възможно е в секретната част на доклада да има по-точни факти за хакерските атаки, но това не личи по реакцията на конгресмените. По-важното тук всъщност е главното послание от действията на Обама: Русия на Путин е враг и с нея не трябва да има никакво презареждане. Хакерският скандал е поредният балон на администрацията на Обама, след него е всичко останало. Ако преди време се бяха отнесли с подобен патос и към китайската хакерска активност, то сега отношенията между двете страни щяха да бъдат напълно враждебни. Ако Никсън толкова „взискателно” беше се отнасял към режима на Брежнев, нямаше да има нито разведряване, нито разоръжаване. Отиващата си американска администрация под влияние на личните обиди се опитва да вкара руско-американските отношения в такъв капан, че да направи невъзможно тяхното подобряване. И като начало се започна с торпилиране на утвърждаването в Сената на кандидатурата на Рекс Тилърсън за държавен секретар, обвинявайки го в симпатии към Путин. Често при подобни обзори на цели мандати от управлението на президенти или правителства на други страни звучат реплики от типа: „Виждате сламката у съседа, а не виждате гредата в окото си”. Но работата е там, че методологията на такъв тип обзори в повечето случаи е универсална. Можем да кажем, че когато дойде краят на президентството на Владимир Путин, ние задължително ще направим рекапитулация по същата методика.

 

Автор: Георгий Бовт
Източник: gazeta.ru

Превод: а-спекто