Как демокрацията се охранява от евентуалното посегателство на демоса, формулата за това е измислена отдавна и не в България. Просто у нас действа перфектно и постоянно „променя” системата, за да не се промени нищо

„Старата дума демокрация е била образувана от гръцкото „демос”, а новата от израза demo-version.” 
Виктор Пелевин, „Поколоние П”

 

След изборите в САЩ думата истаблишмънт влезе в активна публична употреба чрез словосъчетания като „бунт срещу истаблишмънта”. Горе-долу по същото време Слави Трифонов даде дефиницията на българския бунт: „Кака се ожени – народът поиска мажоритарна система”.

 

Понятието истаблишмънт идва да обозначи съвкупността от политически, икономически и медийни актьори, които стоят на върха на демократичната пирамида. Ролята на медиите в случая е да пази демокрацията от евентуалното посегателство на масите. Още в средата на XIX век Алексис дьо Токвил, анализирайки американската демокрация (на която той се възхищава), предупреждава за опасността от налагане на диктатура на мнозинството. Около век по-късно класици на обществено мнение като Уолтър Липман и Едуард Бърнейс измислят формулата, чрез която този риск да бъде минимизиран, без да се губи усещането у публиката, че преживява демократичен процес. Просто мнозинството следва да бъде научено да мисли правилно, в синхрон с интересите на управляващото корпоративно-политическо малцинство. А това означава да престане да мисли политически. Около тази цел се създава и развива една огромна промоционална индустрия (PR, маркетинг, реклама, медии и т.н), чиято основна задача е да превърне гражданина в консуматор. Да замени стремежа към преследване на колективен интерес с потребност от задоволяване на индивидуални потребности. Да превърне политиката в спектакъл, удобен за наблюдаване от дивана с кутия пуканки в ръка. Всичко това в името на демокрацията.

 

Независимо как ще го наречем – „произвеждане на съгласие” или „промиване на мозъци”, едно е ясно – този модел на демокрация работи тогава, когато изборът на политически представители е приравнен с избор на паста за зъби. Тръмп е продукт именно на тази промоционална индустрия, която десетилетия наред с успех успя да превърне избирателя в безопасен оператор на дистанционно управление. И която е на път да роди собственото си отрицание.

 

Но да се върнем към България. От поне десетина години българската политика има силно изразен телекратичен характер. Телекрацията означава, че политическият процес не се основа на институционална демократична логика, а е доминиран от телевизионния образ. Ако Бойко Борисов е демиургът на българската телекрация (наскоро с присъщата си непринуденост, получавайки „Златен скункс”, той каза на репортерите: „... вие сте първата власт”), то Слави Трифонов е неговият пророк. Борисов превърна управлението в масова телевизионна психотерапия тип Кашпировски, за което му бе необходимо да се превъплъти от политик в шоумен. Трифонов е на път да направи обратното превъплъщение, сякаш за да докаже, че между двете роли няма никаква разлика.

 

Зад българската телекратична система стоят съвсем обективни причини, а Борисов се оказа на точното място в точното време и с точната биография. Обществото ни е толкова разслоено, че е почти невъзможно да произведе какъвто и да е диалог, от който да произлезе някакъв колективен смисъл. Медиите останаха единственото пространство, което придава някаква цялостност на социално-политическия ни свят. Добре, че от време на време по новините споменават понятието България, за да се сетим, че такова нещо май има.

 

Традиционните пространства за социално смислотворчество като семейството и образователните институции бяха разрушени от идеологията на неограничения пазар и свързаната с нея стратегия за индивидуално оцеляване. Смисловият вакуум, който те оставиха, бе запълнен от промоционалната индустрия с реклами и риалити формати, бъкащи от артефакти на материалния успех. Всякакви форми на колективна идентичност бяха обявени за анахронизъм в името на потребителския индивидуализъм. Зачеването на новия идеологически монопол нямаше как да се случи без интимните взаимоотношения между медии, пари и политика с надеждата, че американската рецепта за създаване на демократично съгласие ще заработи безотказно.

 

Медиатизацията на политическия процес води след себе си поредица от последствия, които наблюдаваме всеки ден. Налице е свръхопростяване на политическата реалност и свеждането й до не особено остроумен виц. В подобен опростен свят дори не особено сложни образи като Слави и Борисов изглеждат сравнително адекватни. Това води до снижаване на критериите за качество на политическите актьори. Телекрацията заменя рефлексията с рефлекс. Рационално критичната оценка отстъпва на емоционалната първосигнална реакция. Публиката спира да разсъждава, за да започне силно да люби (тези, които приличат на нея) и мрази (различните).

Именно по този начин се конструира и това, което свикнахме да наричаме обществено мнение – главният източник на легитимност на медиатизираните демокрации. За да може общественото мнение да поддържа заплашителната си снага, е необходимо консумирането на сериозни дози медиен фураж. Персонажи като Борисов и Слави са своеобразният натриев глутамат* на този медиен фураж. Ние знаем, че е вредно да ги консумираме, но не можем да спрем да го правим, защото сме зависими от техните емоции. А сме зависими, защото на терена на политическия спектакъл те са героите, които говорят от наше име.

 

Медиатизираните демокрации имат нужда от „алтернативна публичност”, която да се възмущава от масовия вкус само за да препотвърди идеологическата хегемония на една система, която съществува благодарение същия този масов вкус. Основното занимание на нейните представители е да обяснява на „тълпите с промити мозъци”, че демокрацията не е за всеки. И от време на време да прави „революции”, щедро отразявани от иначе омразните ѝ, зависими от олигархията телевизии. Много често този „демократичен авангард” произлиза именно от средите на промоционалната индустрия и до такава степен е опиянен от собственото си превъзходство, че дори и за момент не си помисля, че той е по-зависим от обекта на своето възмущение. За да се превърне в един от най-ентусиазираните участници в поредния медиен спектакъл на Борисов.

В подобна среда референдумът на Слави, основан върху драматугичното клише „народът срещу истаблишмънта”, може да бъде единствено и само поредният ритуал по изпускане на парата в името на запазването на системата. Нещо като протестите от 2013-2104 г. И Слави, и пърформансите удовлетворяват една и съща потребност на публиката – да се чувства значима, като повярва, че може да накаже лошите, докато я дават по телевизията. Референдумът на шоумена просто е с различна стилистика и е предназначен за друга публика, която също заслужава от време на време да се почувства творец на собствената си съдба. И колкото по-голяма е погнусата на демократичния авангард от „нивото” на Слави и неговите фенове, толкова последните по-убедено ще вярват в историческата си мисия. Колкото повече подобни конфликти, толкова повече потребност от медиен фураж. Колкото повече медиен фураж, толкова по-малко общуване и по-малко истинска демокрация и политика. С което идеалът на Липман и Бърнейс изглежда постигнат.

 

Медиатизираната демокрация има нужда от такива ритуали, които да прехвърлят цялата вина върху корумпираните елити и да разтоварят системата от каквато и да е отговорност. Именно тази система, в която политическата власт е подчинена на корпоративния интерес от печалба, е големият проблем на демоскрацията. Дали зад този интерес стои Пеевски или „Шеврон”, няма разлика или ако има, тя е по-скоро естетическа. Демоскрацията е инструмент на тази система. Затова е хубаво малко по-често да се сещаме за думите на певеца и политически активист Джил Скот-Херон: REVOLUTION WILL BE NOT TELEVIZED (Революцията няма да бъде предавана по телевизията).

 

*Натриев глутамат – хранителна добавка овкусител. Използва се в големи концентрации за овкусяване на чипс, царевични пръчици и други подобни храни, както и на замразени полуфабрикати и бързи храни.

 

Автор: Страхил Делийски

Източник: а-спекто