Антируската позиция е покриване на тест за благонадеждност

Интервю на Десислава Пътева с историка проф. Андрей Пантев, носител на наградата „Голям Платонов Нобел на века” на Световната академия „Платон”.

Проф. Пантев, все по-често български политици обвързват името на Апостола на свободата с европейските ценности, увещават ни как в момента България защитава „историческия избор” на Васил Левски да бъдем равни с другите европейски народи. Уместно ли е да се прави такъв паралел? 

 

Всяка кауза, колкото и благородна да е тя, е исторически конкретна.Тя се е появила при тогавашни обстоятелства и се е развила при специфични условия. Тя не може да бъде механично пренасяна в конкретна културно-политическа динамика. Левски отлично е разбирал, че „чиста и свята република” по негово време в Европа няма. Но идея като тази остава безсмъртна, въпреки деформациите, които тя преживява при своята реализация. Собствено, колко от великите „-изми” на модерните времена са реализирани в първоначалния им привлекателен произход? Това се отнася и до религиите. Затова светът е толкова тревожно неспокоен.

 

Как гледате на твърдението на българския президент Росен Плевнелиев, че „съвременният прочит” на чистата и свята република на Левски е демокрация от европейски тип и социалноотговорна пазарна, а не олигархична икономика? Звучи добре, но някак бутафорно.

 

Забелязвате ли, че думите „демокрация”, „преход”, „реформа”, „промяна”, „антикорупция” и „Европа”, се въртят папагалски още от 1990 г. насам? Те се приближават до някогашния термин „реален социализъм”. Стараят се хората… Предстои им да се развиват още в кариерата.

 

На какво е симптом заиграването с патриотичните чувства на хората и твърдението, че се защитават българските интереси в една общност като ЕС, в която няма как да има единни интереси? И не търсим ли упование в историята си, когато сме най-безпомощни и зависими от чужди интереси, когато сме подчинени на други държави?

 

Патриотизмът е част от природната същност на човека. Той не е наименование на партия, значка на ревера или партийна субсидия. Той се култивира с притчите на бабино коляно. Един герой на Чехов казва, че за него патриот е този, който твърди, че руските макарони са по-хубави от италианските. Липсата на патриотизъм не е порок, но изглежда много отблъскващо, особено когато има користна мотивация. „Заиграването” с него обаче има сериозна рецепция, а поради някакви административни общности се налага полирана униформеност. Цялата разлика е в пропорционалното равновесие, при което си гражданин на света, но не забравяш коя е майка ти.

Колкото е безпомощен един народ, толкова повече гигантизира своята история, което обаче рядко носи съвременна утеха, а само газирано самочувствие. Идеята за „защита на националните интереси” е малко странна, когато се отнася до съюзите, в които участваме. Защита означава евентуална  заплаха. Ако е така, тогава защо отиваме там с такова упование?

 

Каква е причината дефинирането на нашата идентичност да преминава основно през -филството и -фобството? Не свидетелства ли това разцепление за нашата малоценност като нация, за нашата незрялост?

 

Много -фили и -фоби – неуверена, безперспективна, а и неспособна нация. Не може политическите разграничения у нас да се очертават само по този признак и да се смятаме за значими.

 

Трябва ли непременно да избираме дали да бъдем с Изтока, или с Запада, имайки предвид, че сме членове на НАТО? Може ли да разчитаме, че членството ни в Алианса ни гарантира сигурност? 

 

Сигурности има различни. Сигурност за какво и от какво? Малко е угнетително да си спокоен, когато някой друг е угрижен за твоята сигурност.

 

Непрекъснатото прекланяне на глава от страна на българските политици пред лидерите на Запад не възпитава ли малодушие и покорство у идните поколения, съответно и у политиците, които те ще излъчат? 

 

Ние сме колкото непреклонен, толкова и адаптивен народ, колкото и неохотно да приемаме това. Едно е да се съобразяваш с мнението на другите, друго е да изтъкваш това мнение като основен аргумент при вземане на съдбоносни решения. Това ми прилича на заплахата в детска градина: „Всички ядат спанак, как смееш ти да не го обичаш!?”Демокрацията обикновено прилича на условие. Някой друг ти казва: „Приличай на мен, но колко си успял в това начинание, ще преценя аз!” Не е много приемливо, ако се представяш за потомък на хилядолетна цивилизация.

 

Външният министър в оставка Даниел Митов също натърти, че винаги, когато сме били част от просветена Европа, сме живеели добре, а когато сме се обръщали към други алтернативи, сме живяли бедно. На какво се дължи тази непрекъсната необходимост да се валидира това защо сме член на ЕС или защо сме член на НАТО, а в същото време яростно да хулим Русия?

 

Ако под просветена Европа разбира членство в съюзи, то как живеят останалите държави, които не са такива? Все пак нека не забравяме, че когато сме били в просветена Европа, сме станали и съюзници на Третия Райх. А и не сме били райска земя.

Днес антируската позиция е покриване на тест за благонадеждност... Тя добре се инкасира в различни форми на личностен просперитет. Не зная как и колко, но очевидно щедро. Ако следва да обърнем предишния въпрос – кога сме били добре, когато сме били против Русия? Не само като бит, но и като престиж в очите на другите.

 

На мнение сте, че нашият президент не трябва да нарича Русия агресор. Смятате ли, че отношенията между България и Русия ще бъдат по-балансирани, след като ген. Румен Радев встъпи в длъжност?

 

Ако говорим за анексията на Крим, аз я разбирам като анексията на Хрушчов при съветските републики. Интересно как така отричаме всички тоталитарни решения от онова минало, а това било законно, морално и справедливо!

 

А как оценявате управлението на кабинета „Борисов – 2”? Какви прогнози могат да се направят за политическата съдба на страната, ако имаме предвид, че България не се е поучила от нито един от своите провали?

 

Нямам самочувствие на оценител на правителства. Но у нас се създава впечатлението, че ангели избират злодеи. Все пак да не забравяме и отговорността на самия електорат при такива последствия. Иначе винаги ще има ескимоси, които ще учат племена от Централна Африка как да се предпазват от слънчев удар. Не виждате ли, че всеки следващ парламент е приеман още по-негативно? Какво друго, какво още? А от историята може да има урок, ако чрез нея осмислим причините за нашите поражения, които най-вече са вътре в нас.

 

Смятате, че един„истински мъж“ трябва да се извинява и да признава слабостите си? Има ли такива на политическата сцена? Като че ли виждаме две категории политици – самовлюбени нарциси, които потъпкват всяко инакомислие и кукли на конци, които дават лъжливи обещания, а после търсят вината за провала си в някой друг.

 

Да си еднакъв днес в политиката е първото условие за бъдеще. Да се извиниш е въпрос на сила и чест. Дори и да няма основание. Много от европейските дейци, които водеха политика на „умиротворяването” на Хитлер във Франция и Англия, достойно заявиха, че това е краят на тяхната политическа кариера и тихо слязоха от нея.

 

В едно интервю казвате, че Европа никога не е била толкова безлична, както и че нейните лидери са просто едни „усмихнати мерцедесни чиновничета“, които се ръкуват с протоколна усмивка и сключват договори. Навършват се 10 години от присъединяването на България към Европейския съюз. Повече дивиденти или негативи черпим от своето членство? 

 

Ние влязохме в ЕС не поради бакалски сметки, той не е благодетелната леля. Цялата работа е, че и той се оказва поредното историческо разочарование. Нека напомня също, че през 1999 г. НАТО честваше своята годишнина чрез бомбардировки на болница в Ниш, които щели да спрат етническо прочистване на Босна и Косово.

 

Каква ще е съдбата на Западна Европа, след огромната вълна за промяна на статуквото и предстоящите избори във Франция и Германия? 

 

Европа вече изчерпва удобствата на многовековен колониализъм и ефективното рацио в модернизацията, културната и стопанска експанзия, което започна още с Ренесанса и с Века на Просвещението. За нея пришълците от Азия и Африка вече не са така потребните гастарбайтери. Когато една привилегия, каквато Европа справедливо е извоювала някога, престава да се защитава със съвременни добродетели, тя обезличава своя притежател. Европейците са ходели в другите части на света с маслинови клонки, сега тече обратният процес.

 

Каква е причината да смятате, че диктатурата допринася в една държава да има повече ред, отколкото „вносната демокрация“? Ако това е така, можем ли да твърдим, че Турция е по-стабилна под управлението на Ердоган, който не просто управлява с твърда ръка, но се и опълчва срещу всеки, които е против неговия режим?

 

Има една сурова зависимост в историята – когато отстояваш независимост или собствен път на развитие, трудно можеш да бъдеш демократ. Нима Стефан Стамболов е демократ? Това че паднаха диктатори в Близкия изток, направи ли по-добър и по-стабилен държавния климат там?

 

Твърдите, че има тайни кръгове, които допринасят за нестабилността в света, като преследват свои интереси. 

 

Това, че страдаш от мания за преследване не значи, че не си преследван. Намирам, че има доволно влиятелни сили по света, които имат интерес процесите навсякъде да се развиват точно по този начин!

 

Смятате ли, че ще бъде заличена болната амбиция на Америка за глобално господство при новия президент Доналд Тръмп? 

 

Някои разумни хора по света разбират банален исторически урок – прекаленото разширение, намеса и диктат на всяка велика сила, рано или късно водят до рухване.

 

Преговорите между Русия, Иран и Турция ще доведат ли до реално разрешение на конфликта в Сирия? Възможна ли е намесата на Саудитска Арабия и Катар в тези разговори, каквото е предложението на Ердоган?

 

Не разбирам тези изкуствени ребуси – предполагам, че една съюзническа система винаги генерира друго обединение. Това лежи в зоната на политолози и журналисти. Виждам само, че нито един шейх или петролен магнат не се е взривил от фанатично отчаяние. Значи има и други причини, без да са оправдани като варварство.

 

 

 

Източник: а-спекто