Интервю на Юлия Владимирова с Адам Загаевски, поет, есеист и прозаик, един от най-значимите полски съвременни поети, ярка фигура на „Поколението 68”. Загаевски бе в София в рамките на Международния литературен фестивал.

 

Господин Загаевски, Вие сте част от „Поколението 68”, бил сте повлиян от младежките протести и Новата вълна, левите интелектуалци, търсенето на социална справедливост, свобода, обръщане към малкия човек. Вярвате ли, че днес литературата, а и защо не всички изкуства, могат да направят подобна революция? Има ли такава енергия в интелектуалния елит или по-скоро той е изчерпан откъм критичност към света?

 

Не. Аз за съжаление съм доста скептичен. Ако си активен творец, художник, писател, музикант, тогава имаш различни възможности и сам можеш да избереш динамиката, в която твориш. Важното е обаче какво ще сътвориш. Думата сътворение е красива дума, но само Бог може да сътвори нещо, ние по-скоро се опитваме да имитираме Бога в опитите си да сътворим. Но има различни нива на активност, с които човек може да достигне до нещо – чрез своята демократична ангажираност, но не и чрез своите творби. Чрез политическата активност – да, но не чрез творбите, по-скоро около тях.

 

В поезията Ви по дълбоко интимен начин се усеща политическото. Трябва ли поезията да бъде политически ангажирана и какво е политическото днес, ако приемем, че по-скоро вече живеем в един постполитически свят? Изобщо има ли политическо или всичко е сведено до спектакъла, шоуто. Сещам се за стихотворението Ви „Маймуни”, в което маймуните са взели властта, речите им са хаотични, скудоумни и вече никой не ги слуша.

 

Имам съмнения по отношение на постполитическия свят. Мисля, че политиката се завръща. Нека видим многолюдните протести във Варшава – повече от сто хиляди души излизат на улицата и участват в тези протести. Не мисля, че това е спектакъл, а съвсем реална истинска политика. И това е един сблъсък в условията на демокрацията. Когато бях по-млад, аз пишех много политически творби, не че сега се опитвам да ги пренапиша, но сега има зрънце политика, зрънце етични въпроси във всичко, което пиша. В Полша бях обвиняван, особено през 80-те години, че съм обърнал гръб на политиката, че вече не се занимавам с тази тема, но не мисля, че това е точно така. В Полша смятат, че аз непрекъснато променям възгледите си, но приятелите ми в САЩ твърдят, че съм си всъщност същият. Разбирам какво имате предвид с този въпрос, но мисля, че огромната демонстрация на популизъм, поне от страна на онези, които го подклаждат, може и да е фасада, спектакъл, но онези, които са против популизма определено не са актьори. Заради това мисля, че тук има някаква асиметрия. Аз не смятам, че политиката е останала в миналото. В много европейски общества има действителен страх, хората наистина се боят от това, което се наблюдава в политическия популизъм.

 

Може ли поезията да бъде оръжие срещу тези процеси?

 

Не точно. Спомням си, че когато бях по-млад, пишех стихотворения, които са силно политически, съвсем открито. На един по-късен етап някак се отказах от ранната си поезия като по-скоро наблегнах на по-късната си поезия. При мен дойде един човек и ми каза „Не го правете, защото когато бях млад, Вие страшно много ми помогнахте и с Вашата поезия аз станах дисидент. Вие ми помогнахте да се боря с комунистическия режим.” Така че, не знам, може би на теория поезията помага. Но не знам дали реално.

 

Какво мислите за случващото се в Полша и как полският интелектуален елит го коментира и критикува? Успява ли да зададе смислена посока на критиките?

 

В образованите класи критиката е много явна, 90% от интелектуалците са силно критични. Държавата и новото правителство се опитват да ограничават гражданските свободи и то по един много очеваден начин. Те се опитват да се обвържат и с католицизма и то с глупавата част от католицизма и католиците. От друга страна това, което ми помага да оцелея е, че не съм сам в това критично отношение, защото винаги когато в театър се появят представители на властта, те биват освирквани. Така че властта определено се сблъсква със силно критичното отношение на артисти, творци, учени, членове на академичната общност, съдии. Преди десет дни имаше конгрес на адвокатите в Краков, имам приятел адвокат, който ме покани да отида, каза че ще бъде интересно да присъствам. Всеки път, когато се появеше председателят на Върховния съд, срещу когото в момента правителството е с много ясни позиции, този човек винаги беше посрещан с бурни овации. И затова смятам, че на правителството няма да му бъде толкова лесно да се наложи.

 

Вашият сънародник Зигмунт Бауман обяви новия си проект „Ретротопия”, в който идеята е, че обществото днес иска да се върне към миналото си, защото настоящето и бъдещето са все по-несигурни, неясни, обречени на тероризъм и финансови и икономически кризи. Ето защо силните държави и засилването на границите привличат мнозина европейци. В този смисъл на Вас като поет иска ли Ви се да живеете в миналото?

 

Не, не искам да живея в миналото, но бих искал да знам повече за миналото, да го познавам. Винаги имам чувството, че не съм достатъчно образован и не знам достатъчно, например не чета старогръцки. Бих бил много щастлив, ако можех да чета Платон в оригинал. Има толкова много мъдрост в древните текстове, но както казах, не бих искал да се връщам назад, искам да бъда тук днес, но да имам перспективата на миналото. Не виждам лошо в това хората да се връщат към великите личности в изкуството от миналото. Не бих искал да игнорирам настоящето, както и бъдещето. Разбирам несигурността, която ни обгражда, но не можем просто да се скрием, трябва да се изправим пред проблемите и да се борим за решаването им.

 

Вие сте роден в град Лвов, Западна Украйна. Какво Ви е мнението за конфликта, който отприщи нова Студена война – от една страна Западът, който искаше да превърне Украйна в собствена сфера на влияние и от друга страна Русия, която пък не отстъпи на интересите си. Случаят беше придружен с ужасна пропаганда, трудно ли е в такива събития да търсим истината днес?

 

За украинците може би наистина е много трудно, но за наблюдателите всичко е кристално ясно. Руснаците искат да имат своето влияние там и за тях е изгодно да подкрепят тези центробежни сили. Аз самият не се намирам в Украйна, пожелавам всичко най-добро на украинците, но за съжаление нищо не мога да направя. Преди две години бях там на едно литературно четене в град Лвов, което беше предназначено за полска аудитория и ми казаха: „Вие сте поетът на Лвов”. Аз разбира се казах, че това не е така. Имам около пет стихотворения, посветени на Лвов, но си оставам аутсайдер. Поляците винаги са искали да принадлежат повече на Запада, макар да са солидарни със славянската общност.

 

Казват, че сте поет на разочарованието от Човека, българският поет Марин Бодаков казва за Вас, че сте поет, възпяващ края на Свещеното у човека. Пред пустиня ли е изправен последният човек на Ницше, въобще какво бъдеще ни очаква?

 

В живота си съм имал и малко по-утопични моменти. Като дете вярвях в комунизма, след това тази вяра изчезна, изгубих я. През 1989 г. бях голям оптимист, че пред нас е новият свят. Оказа се обаче, че светът си е все така стар, както винаги си е бил и че той винаги ще си бъде такъв. Също така, че има много хора, които са ужасни и че има много глупост, от която няма как да се отървем. По отношение на святото то продължава да съществува, въпреки, че с него може много да се злоупотребява. За последния човек на Ницше, познавам много „последни човеци”, но не мисля, че Ницше като цяло ни дава добри съвети, защото от него произлиза идеята за свръхчовека, която не е много добра.

 

 

Източник: а-спекто